Какво се случи?
Бях на 7 години, когато майка ми реши да ме отведе в Дом за деца в село Слатино. Там беше една от многото ми сестри.
Преди да ме премести, живеехме в селце и макар да нямаше условия за нормален живот, аз бях добре, бях щастлива. Майка ми пасеше крави, нищо особено, но ми харесваше да бъда с нея. Докато добитъкът пасеше, ние се излягахме под едно сенчесто дърво, а аз се сгушвах в ръцете й. Майка ми често пееше народни песни, имаше много силен глас.
Един ден аз отидох при вуйна и вуйчо. Те ми казаха, че майка ми ще ме остави при сестра ми в Дом. Аз естествено не им вярвах и не исках да повярвам. Минаха се няколко дни и тя ми каза, че отиваме да видя сестра ми, само да я видя и се връщаме. Дори ме попита: „Искаш ли да останеш там, а, детето ми, а марципанчето ми.“ Аз й отговорих, че не искам, но това нямаше значение. Нямаше, защото аз щях да остана там завинаги. Отидохме в Дома, видях сестра ми. Докато тичахме из големия площад дойде рейсът, който чакаше майка ми. Тя ми помаха с ръка и с насълзени очи се качи. Застана най-отзад, за да я виждам. Тогава си помислих, че за последен път я виждам. И така беше. Това беше последният път, в който я видях.
Никога няма да забравя този момент. Няма да забравя отдалечаващия се рейс, в който моята майка пътуваше далеч, далеч от мен.
Минаха години, аз останах в Дома. А така исках да живея в истинско семейство...